Ей, не ме оставихте на мира, значи… Много любопитен тоя народ, бе

Сега, почвам да пиша, ама ако не излезе нищо, няма да се възмущавате (поне не много ). Опитах да се вдъхновя от писанията на Вера, ама то нейното няма стигане

К’во да ви кажа – на море, като на море, че и с деца… (това би трябвало да е достатъчно за тези, които си ходят на море с децата)! Лудницата беше пълна, но пък се наслаждавах на всеки миг. Просто си почивах! И колкото и да звучи странно (при това, че съм била с дете), наистина успях да си почина! Но това само първите 3-4 дни После почивката започна да се превръща в мъчивка (както обича да се изразява моят любим Стилиян) – тези деца ни се качиха на главите. Бяхме 3 семейства с по 1 момче – значи 3-ма дивака на по 4 години (приблизително) и още 6 възрастни, които не спираха да подвикват по децата. Сега, ако ме питате, чудя се защо толкова много им правехме забележки… Моят Виктор е много послушно дете, ама когато се събере с Гого и Жоро ( с които по цял ден в детската градина са заедно), става неконтролируем (е, малко се изсилих ).

Та, това Лозенец не ми хареса – умален вариант на Слънчев бряг – строежи, народ, заведения, магазини, хотели – всичко едно върху друго. Плажът е далеч, пътуваш с колата 1 км (поне от там, където ние бяхме отседнали), после мъкнеш чанти, надуваеми дюшеци, играчки и чадър като грешен дявол и като стигнеш до заветния плаж се почва голямото надуване… Минат 2-3 часа, и айде обратно. Та, така всеки ден от общо седемте ни дни почивка. Но пък като ги гледаш тези малки ангелчета как се радват на морето, слънцето и пясъка, всичко ти минава и си готов на нови подвизи

Следобедите ми бяха най-приятни: малкият и големият мъж спят, а аз на двора под чадъра,с кафенце и книжка… Казвам ви, за първи път си зарязвам телефона и часовника без да ми пука кое време е и дали на някой му трябвам за нещо – просто отпускане… КЕФ!!! Гледам небето и малките пухкави бели облачета, дишам дълбоко (въпреки жегата ) и усещам, че живея! И бях много щастлива! Пълно отпускане! Релакс!

Вечер – масата в двора на къщата, скаричка (цър-пър), кеф ти винце – кеф ти ракийка, децата отново беснеят около нас из двора на къщата – семейна идилия

Въпреки, че последните 2 дни ми дойде много лудницата, в момента, в който си тръгнахме от морето и го погледнах за последен път, излизайки от Варна, усетих колко много съм си починала и вече ми липсваха песъчинките, шума на морето и тази неповторима атмосфера, която само може да се усети, но не и да се опише…

Обичам морето… моето Черно море…

П.П. Повече снимки от морското ни приключение – във Flickr акаунта.